Явлението „Уелтон Фелипе“
Трудно ще намерим точна статистика, показваща колко чуждестранни футболисти заиграха по родните терени през последните десет-петнадесет години. Сами се сещате, че цифрата е неприлично голяма. Малък процент от тях убеждават, че си е заслужавало привличането им, а само единични случаи печелят доверието и обичта на привържениците.
Героят на нашата статия е точно от тези последните – необикновен, успешен пример за състезател, който оставя голям отпечатък след себе си.
Уелтон Фелипе Парагуа де Мело. Накратко – Уелтон.
Човекът с чаровната усмивка, който има харизмата, борбеността и фантазията да обедини пълен стадион с левскари в един от най-разединените моменти на синята публика. Бразилецът се превръща в един най-обичаните чужденци в историята на нашето първенство. Кариоката, който през есента се сдоби с български паспорт, накара хората да пеят в тон с цяло гърло неговото име.
Във времена, в които дори треньорите на Левски и ЦСКА не са най-големите авторитети като личности, изпъкна това момче, което със сърцата игра и уважение към емблемата, фланелката и феновете успя да се превърне в ярко лице на новата история на клуба.
Ако погледнем статистиката му ще видим, че той е отбелязал 17 гола и доставил 11 асистенции за 79 мача. Нелоши показатели, но не и толкова впечатляващи, което ни подсказва, че причината за необятната обич на „сините“ е съвсем различна. Да, важните голове срещу ЦСКА, Лудогорец, ПАОК, Апоел Беер Шеева също носят допълнителна нотка на емоционален спомен, но това е футболист художник, който имаше способността да измисли нещо цветно и нестандартно. което все по-рядко срещаме по родните стадиони.
Футболист – артист, който се наслаждаваше на играта, дори когато това означаваше остър шпагат в краката му. Уелтон се усмихваше и продължаваше да си играе неговия футбол. Дори когато не се представяше силно, той ангажираше поне двама около него с присъствието си.
Бразилецът получи зрелищно изпращане от своите най-верни почитатели. Той го извоюва и заслужи. Последната му среща с привържениците ще остане в историята с тази огромна виеща се опашка пред клубния магазин.
И междувременно – един си тръгва, друг пристига. По ирония на съдбата, на няколко метра от голямото събитие новото попълнение на Левски Патрик Мислович подписваше договор с Левски. Можем само да гадаем какви са мислите в главата на Мислович, но вероятно е останал впечатлен от видяното. Ситуацията е рядко срещано явление в България и е урок по старомоден футбол и професионализъм и от трите страни – клуб, привърженици, играч. Явление, продължило над четири часа за феновете и техния винаги усмихнат любимец Уелтон. Чуждестранният футболист, който игра в нашето първенство само две години и спечели най-големия трофей – обичта и уважението на хората.
В нашата действителност почти не останаха футболисти, които да са верни на един клуб през цялата си кариера. Друга е модата, но колко приятно е чувството, когато наблюдаваш футболист от старата школа, който изглежда удовлетворен и искрено се забавлява на терена.
Виждайки Уелтон, стигаме до извода, че днес не е толкова важно колко години си в даден отбор, а какво правиш през това време. Дали разбираш къде се намираш, дали имаш отношение към работата си.
В края на този сезон предстои още по-голямо, зрелищно, емоционално изпращане – това на Юрген Клоп с Ливърпул, който казва на първата си пресконференция на Анфийлд следното:
„Не е важно какво си мислят хората за теб, когато идваш, важно е какво мислят, когато си тръгваш“
Ще си позволя да направя още една препратка и към друг легендарен стадион Айброкс. Там, през месец май 2022 година Глазгоу Рейнджърс пише страница от своята история, достигайки финал за Лига Европа. В главен герой се превръща един почти никому известен халф – Джон Лундстрам, който преди да пристигне в клуба с най-много спечелени титли от първенство, изпада с Шефийлд Юнайтед във Висшата лига.
С победния си гол във вратата на РБ Лайпциг, Лундстрам класира Рейнджърс на финал, което кара целия стадион да запее в екстаз, перифразирайки една световно известна песен от 80-те години на Белинда Карлайл в негова чест. В песента се пее, че Джон е най-добрият футболист в света, че е това, от което имат нужда и щe донесе Купата…
Е, „сините“ от Глазгоу губят злощастно финала от Айнтрахт след изпълнение на дузпи, но песента остава…защото твърде малко са футболистите, които могат да накарат цял стадион да запее в един тон. Защото футболът не е игра за някаква купа, а игра за феновете и да оставиш сърцето и душата си на терена винаги е било по-съществено за любителите на най-популярния спорт.
Отново през май същата година, на 3000 километра югоизточно от Глазгоу, едно момче записва името си в историята на клуба, в който заиграва пет месеца по-рано. Той остава неизменна част от отбора, прекъснал 13-годишната „суша“ без трофей, но само с това ли ще бъде запомнен?
Той обича атрактивния футбол, който играе, а привържениците го обожават, защото е явление – изчезваща порода футболист.
Уелтон Фелипе Парагуа де Мело. Накратко – Уелтон.
